Джесика Ферел

Име: Джесика Ферел
Прякор: Джес
Възраст: 19
Раса: Пророк

Външен вид: Джес има дълга почти до кръста, тъмнокестенява коса. Попринцип е къдрава, но момичето често я изправя. Има и дни, в които й се иска да я отреже, но се разубеждава и променя нещо малко в нея, така че да се откаже от цялостната промяна, която е смятала да направи. Примерно слага разноцветни кичури или нещо друго, което да я разведри за момента. Очите й са пъстри. Понякога с цвета на шоколад, а друг път - зелени като гората.

Характер: Въпреки сериозната й, делова външност, тя е много по-различна отколкото другите я преценяват при първа среща. Тя е мила, добра и има едно особено силно качество, което не винаги е в нейна полза. Прекалено много я е грижа за хората, към които се привързва. Тази нейна съвест не веднъж я е вкарвала в беля. Цялата тази работа с пророка я плаши и тя започва да се дистанцира от близки и приятели.

История:
24 Септември 2009, 00:45
"- Бягай! Ще избухне! - мъжът викаше на някаква жена, в чиито ръце лежеше малко беше на около 4-5 месеца. Намираха се в автобус... мисля. Навсякъде около тях имаше пламъци. Бяха прогорели предната част на металното чудовище. Напред нищо не се виждаше освен пешакът. Той притъмняваше всичко.
- Не мога. Заклещена съм! - жената извиваше тялото си в агония, опитвайки се да измъкне тялото си от приклещените я седалки. Сълзите се стичаха по бузите, падайки върху детето. То също плачеше. Дереше малкото си гърло като разярен тигър насред огъня.
Чу се гърмеж. Беше избухнало нещо отпред. Автобусът започна да се движи назад прекалено бързо. Нямаше време.
- Вземи я! Изведи я оттук. - мъжът не се замисли много над думите на жената. Грабна детето и пристъпи напред. Обърна се за последно да види лицето на жената, което се бе впило в него, сякаш чакаше ангелът да полети.
Той скочи и автобусът избухна в пламъци. Единственото, което бе останало бе малка частица, случайно изхвръкнала от автобуса. На нея бе отбелязан номерът - 009."
- Джес! Джесика! Събуди се. - някой разтърсваше тялото ми. Бях, аз... в един момент бях на този автобус, а в следващият обляна в пот измежду чаршафите на леглото. Беше толкова истинско. - Спокойно. Дишай. Всичко е било кошмар. Нищо повече.
Айзък се опитваше да му успокои. Дано това не се повтаряше. Имах чувството, че още горя. Сякаш бях вътре в пламъците. Някой страничен наблюдател, пред който се разигра тази сцена.

***

30 Септември 2009, 09:20

- Ще си забравиш сакото. А днес е важен ден. - взех дрехата от шкафа и се запътих към Айзък.
- Така е. Тази работа ни трябва. Стискай палци да се впечатлят от готварските ми умения! - засмя се с тази мила усмивка, която винаги ме караше да му простя. Каквото и да бе направил.
- Изненадай ги! - последвах го към вратата. Още веднъж проверих вратовръзката му. Беше идеална. Щяха да са луди, ако му бяха отказали. Той наистина е много добър в кухнята. А и имахме толкова много дългове, че не знаех от къде да започнем да плащаме, щом му приведат първата заплата.
Затворих вратата след него и тръгнах към кухнята. Телевизорът беше пуснат. Излъчваха някакъв инцидент. Пожар в Калифорния. Хм, това странно ми напомняше на...
- Предаваме на живо от Коста Верде, Калифорния. Преди броени минути тук са се сблъскали голям товарен тир и туристически автобус с номер 009. Пожарната прави всичко по силите си, но изглежда няма оцелели. - беше толкова познато. Всичко, което казваше. Аз знаех. Номера, пожара. И накрая... - Почакайте! Задава се мъж. Носи нещо в ръцете си.
Не. Не можеше да е истина. Аз не сънувах бъдещето. Бе просто невъзможно.

***

04 Октомври 2009, 13:30
"Айзък се прибираше. Изглеждаше ми уморен. Работата наистина го изтощаваше напоследък. Миналият ден не можа да стане от леглото. И сега не изглеждаше по-добре. По очите му имаше сенки, косата му бе рошава. Виждах го през прозореца. Той се спря, като видя че го наблюдавам. Усмихна се. Неговата красива усмивка, която в този момент се опитваше да ме успокои. Казваше ми, че денят е минал добре, но по всичко личеше, че не е.
И тогава се случи всичко. Той въздъхна и заби поглед в земята. Задаваше се кола от другата страна на пътя. Караше бързо. Прекалено бързо, за да види мъжът на пешеходната пътека. Започнах да удрям по прозореца, но той не чуваше. Крещях, но нямаше полза.
Тогава се затичах към вратата. Отворих я с всичка сила, така че почти проби стената. Обърнах се към улицата, но бе прекалено късно. Колата вече бе минала, уставяйки дълбоките си белези по тялото на Айзък. Кръвта, ужаса, насъбралите се хора... толкова истински".
Събудих се отново обляна в пот. Причерняваше ми, сякаш кръвното ми падаше. Този сън, както и онзи преди седмица, ме бяха уплашили. Много. Но този нямаше да се сбъдне. Нямаше да го позволя. Погледнах към часовникът. Беше обяд. Времето, когато обикновено Айзък си идваше тези дни.
И ето, че след малко го видях да се задава отсреща. Изтичах към прозореца. Той ме видя, усмихна се и погледна надолу. Точно както в съня, колата се зададе. Аз се мъчех да отворя прозореца, но не можех. Защо се бяхме нанесли в тази сграда?! Беше толкова западнала, че беше цяло чудо как още е цяла.
Тогава изтичах към вратата, отново чух ударът й в стената и когато излезнах на негово място имаше окървавено тяло.

***

27 Ноември 2009, 17:50
- Джесика, кажи ми отново какво има. И този път се успокой. Няма от какво да се плашиш. Тук всичко ще се оправи. Ще се почувстваш много по-добре скоро. Вярвай ми. - жената ми се усмихваше добронамерено насреща. Току що й бях разказала за нещата, които ми се случваха. Напоследък се бяха увеличили многократно. Плашеха ме. Затова й отидох да потърся помощ.
- Виждам неща. Такива, които се случват наистина. Понякога веднага след като съм се събудила, друг път минава известно време, но рано или късно, те стават. Ужастни неща. Повтарят се в главата ми, точно както става и наяве. Виждам ги толкова истински. Светлините, пламъците, кръвта, всичко! Трябва да ми повярвате. Не съм луда, но мисля, че полудявам с всеки изминал ден!
- Добре, Джесика искам да се успокоиш. Всичко ще бъде наред. - отново с усмивка жената излезе от стаята, оставяйки ме все така уплашена от случващото се. Какво ставаше с мен?! Наистина ли това ми се случваше или бе просто един от онези сънища?!
Тогава в стаята дойдоха трима човека, облечени с престилки. Знаех за какво идват. Мислеха ме за луда. Щяха да ме дрогират тук докато не призная, че това е плод на въображението ми.
Започнах да крещя. Тръгнах да тичам, но ме хванаха. Мятах се в ръцете им, опитвайки се да намеря пътя обратно. Обратно към всичко, което се бе случило. Последно помня иглата насочваща се към ръката ми...

***

18 Юли 2010, неизвестно време

- Какво мислиш? Оправя ли се или става по-лошо?
- Не знам какво да мисля вече. Това момиче е беля. Толкова е объркана. Говори несвързани неща, които после по случайност стават истина. Може би наистина може да сънува бъдещето.
Чувах нечии гласове над главата си. Чувствах тялото си толкова спокойно, че едва ли бих могла да го накарам да направи дори най-малкото движение. Бях опиянена от нещо. Не знаех от колко време съм тук. Дни, седмици, месеци може би... Постоянно идваха с нови и нови хапчета. Друг път ми говореха, но забравях всичко още в секундата когато иглата минаваше под кожата ми. Бях тяхно опитно зайче. Чувствах се... сама.

***

31 Декември 2010, 00:02

- Наздраве! Дано новата година бъде по-успешна от старата. Нека... - главният преглеждащ доктор държеше реч на голямата маса, отрупана с най-различни видове храна. Наблюдавах ги зад стената. Днес беше голям ден за мен. Бях планирала това повече от три месеца. Виждах го в сънищата си. Днес щях да се отърва от това място. Веднъж завинаги.
Изчаках всички да пият, достатъчно, за да не забележат преминаването ми покрай тях. Нямаше друг изход освен централният. И когато го направиха аз тихо се измъкнах през вратата. Бях свободна най-сетне. Виждах нощта за първи път от толкова време. И луната. По-кръгла и близка от всякога досега.